Гражданска отговорност за обида и клевета срещу SLAPP делата. Границата между защитата на честта и злоупотребата с право.

Каква е разликата между легитимната защита на честта по чл. 45 от ЗЗД и злоупотребата със съдебен процес (SLAPP)? 

Научете как новите промени в ГПК защитават от дела-шамари.

1. Конфликтът между правото на защита на честта, достойнството и доброто име (чл. 32, ал. 1 от Конституцията на Република България) и правото на свободно изразяване на мнение и информиране (чл. 39 и чл. 41 от КРБ).

1. Новият контекст в България: Как въвеждането на Anti-SLAPP Директивата (ЕС) 2024/1069 и последвалите промени в ГПК пренаредиха баланса между тези права.

1. Теза на статията: Необходимостта от ясно разграничаване на добросъвестното търсене на гражданска отговорност от злоупотребата с право, целяща цензура.

I.Традиционният иск за обида и клевета по 45 от ЗЗД

"Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму." Във всички случаи на непозволено увреждане, вината се предполага до доказване на противното. По смисъла на чл. 45 от Закона за задълженията и договорите, "клеветата" и "обидата" са типични прояви на непозволено увреждане, когато чрез слово, публикация, изявление, пост, интервю, сигнал или друго поведение виновно се накърнят честта, достойнството, доброто име или репутацията на друго лице и от това настъпят вреди. В основата на защитата срещу правонарушения, засягащи честта, достойнството и доброто име на личността в българското гражданско право, стои генералната клауза на деликта. Съгласно член 45 от ЗЗД, всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Когато тази отговорност се задейства по повод публични изказвания, публикации или коментари, съдът е изправен пред деликатната задача да изследва пет кумулативни елемента, чието едновременно наличие е задължително за уважаването на иска.

Деяние (Противоправно действие или бездействие): В контекста на речта правонарушението се материализира под две основни форми – обида и клевета. Какво е обидата? Наказателноправната дефиниция, която в гражданските дела служи като ориентир за съдържанието на понятието е в член 146, ал. 1 от Наказателния кодекс: обида е, когато някой "каже или извърши нещо унизително за честта или достойнството на другиго в негово присъствие". Насочване на неприлични, позорни или унижаващи честта и достойнството квалификации директно към пострадалия. От гражданскоправна гледна точка обидата обикновено се изразява в унизителни квалификации, ругатни, презрителни, вулгарни или принизяващи епитети, може да се каже, че това са изрази, които не твърдят конкретен факт, а накърняват личното достойнство. С други думи, обидата зясяга предимно личната чест и достойнство чрез унизителна оценка или форма на изразяване.

Какво е клевета? Съгласно член 147, ал. 1 от Наказателния кодекс, клевета е, когато някой "разгласи позорно обстоятелство за другиго или му припише престъпление". Разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на неизвършено престъпление. В гражданския процес това означава най-често: разгласяване пред трети лица на конкретни фактически твърдения, твърденията да са позорящи и да са неистински. Ако се докаже истинността на разгласените обстоятелства или на приписаното престъпление, наказуемост по НК отпада, а в гражданския смисъл по ЗЗД по правило липсва противоправност на разгласяването на верни факти, макар те да са неприятни за засегнатия.

Можем накратко да кажем, че обидата е унизителна оценка, епитет или поведение, насочено срещу честта и достойнството, а клеветата е неистинско фактическо твърдение, позорящо лицето или приписване на престъпление.

Решаващият въпрос по исковете по член 45 от ЗЗД е значението на разграничението "факт" – "оценка. Фактическите твърдения подлежат на проверка за вярност. Оценъчните съждения по принцип не могат да се проверяват за вярност, но ако са унизителни и накърняват честта и достойнството, могат да съставляват обида. Трайно в практиката на Върховния касационен съд се приема, че отговорност по член 45 от ЗЗД възниква както при обидни изявления, така и при изявления, съдържащи неверни факти, които накърняват личните права и интереси на пострадалия. В този смисъл са например: Определение № 258 от 6.04.2021 г. на ВКС по гр. дело № 90/2021 г., IV г.о. ГК; Решение № 633 от 28.10.2025 г. на ВКС по гр. дело № 1209/2024 г. II г.о ГК.

Кога е налице противоправност по член 45 от Закона за задълженията и договорите? Не всяко негативно изказване е противоправно. За да има деликт, трябва да е премината границата на допустимата критика и свободата на изразяване. Според съдебната практика: разпространяване на клевети и отправяне на обиди не е защитено от свободата на словото; правото на мнение и информация не включва право да се накърняват неоправдано честта, достойнството и репутацията на другиго.

Вреда – Неимуществена: При деликтите срещу личността вредата почти изцяло има неимуществен характер – морални вреди. Тя се изразява в претърпените от пострадалия душевни болки, страдания, емоционален дискомфорт, чувство на унижение, накърняване на професионалната репутация и социалния статус в обществото.

Причинно-следствена връзка: Ищецът носи доказателствената тежест да установи по безспорен начин, че настъпилите неимуществени вреди – негативните емоции и психологическият дискомфорт са директна и непосредствена последица именно от конкретното изказване или публикация на ответника, а не от други странични фактори. При изясняване на причинната връзка е нужно да се отговори и на въпроса, дали резултатът е бил реално възможно следствие на извършеното деяние. Ако между дадено обстоятелство и резултата не може да се докаже една с по-голяма вероятност настъпила обусловеност, причинната връзка не бива да се приема за установена. За да се изясни ролята на всяко от предшестващите следствието необходими условия за неговото настъпване, трябва да се види, дали те създават конкретна, реална възможност за това или я превръщат в действителност. В обобщение, причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретното действие или бездействие на деликвента. Причинната връзка не се предполага, а трябва да се докаже. В хипотезата на чл. 45 ЗЗД доказването на причинно-следствената връзка между поведението на дееца и увреждането, чието обезщетение се търси, е за ищеца. Деянието е необходимо условие за настъпване на вредата тогава, ако при мислено изключване на поведението на деликвента, тя не би настъпила, т. е. ако при това изключване неправомерният резултат не настъпи, следва да се констатира, че е налице причинна връзка между поведението на деликвента и настъпилия вредоносен резултат. То е достатъчно условие, когато би причинило вредата само при обичайно стечение на обстоятелствата.

II.Стандартът на доказване и целта на процеса

При класическия иск по член 45 от ЗЗД съдебното производство има чисто реституционна функция – то цели да овъзмезди пострадалия съгласно принципа за справедливост, заложен в член 52 от ЗЗД, тоест ищецът трябва реално да е претърпял накърняване на субективното си право, а съдът определя размера на обезщетението въз основа на обективни критерии.

Какви вреди се обезщетяват?

• Стрес, безсъние, унижение, тревожност, накърнено самочувствие, влошени социални и професионални отношения, уронване авторитет и репутация. Обезщетението обхваща всички преки и непосредствени вреди член 51 от ЗЗД. Практиката приема, че при определяне на размера се отчитат: съдържанието и тежестта на обидата/клеветата; дали е приписано престъпление; публичността на разгласяването; обхватът на аудиторията; общественото и професионално положение на пострадалия; продължителността и интензитетът на негативните преживявания.
• Вина и законовата презумпция по член 45, ал. 2 от ЗЗД. Това е най-важният процесуален детайл в полза на пострадалия. Българското право въвежда оборима презумпция за вина – във всички случаи на деликт вината се предполага до доказване на противното. Това означава, че ищецът не трябва да доказва, че умишлено или небрежно е бил оклеветен, ответникът е този, който трябва да докаже в процеса, че е действал добросъвестно, без вина или че твърденията му отговарят на истината. Доказателствената тежест за опровергаване на вината носи ответникът – деликвент.

III.Публичност и медии

Когато обидата или клеветата са извършени публично или чрез медии, това има значение: наказателноправно като квалифициращ белег чл. 148, ал. 1 и ал. 2 НК. Гражданскоправно – като фактор, който обикновено усилва вредите. В практиката на ВКС е безспорно, че разпространяването на невярна позоряща информация или обидни квалификации чрез печатни, електронни и други медии може да ангажира отговорност по чл. 45 от ЗЗД, а в определени случаи и по чл. 49 от ЗЗД за възложителя/издателя.

Член 10 от Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. Свободата на изразяването на мнение.

1. Всеки има право на свобода на изразяването на мнения. Това право включва свободата да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без намесата на държавните власти и независимо от границите. Този член не забранява на държавите да въвеждат разрешителен режим за дейността на радио- и телевизионните компании и производителите на кинематографична продукция.
2. Ползването на тези свободи, доколкото е съпроводено със задължения и отговорности, може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност, териториалната цялост, за предотвратяване на безредици или на престъпления, за защитата на здравето и морала, както и на репутацията или на правата на другите, за предотвратяване на изтичането на секретна информация или за поддържане на авторитета и безпристрастността на правосъдието.

В своята практика Върховен касационен съд е подчертавал, че признатото и гарантирано в чл. 39, ал. 1 от Конституцията право на мнение се упражнява надлежно и не е налице елемент на противоправност при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягаща конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага връзка с оглед неговия пост, дейност или занятие по поставения обществен въпрос, освен ако не се касае за превратно упражняване на право, а свободата на мнение бива използвана, за да се вреди на доброто име. За всеки отделен случай подлежи на изследване и преценка дали конкретното изказване или публикация е негативно спрямо засегнатото лице съдържание, освен оценка и мнение по обществен въпрос, не обективира и твърдение за конкретен злепоставящ факт.

Използването на унизителни епитети и неверни твърдения в телевизионен ефир като основание за деликтна отговорност. Съдебната практика е възприела, че използването на унизителни изказвания представлява обидна оценка, която е обективно унизителна за честта и достойнството. Свободата на словото не е безгранична и не позволява използването на правото на информация за нанасяне на такива квалификации пред широка аудитория и именно това обуславя ангажиране на отговорността по член 45 от ЗЗД. Съдът подчертава, че за лица, занимаващи се с обществена дейност, репутацията е от особено значение, което се отразява на размера на обезщетението. По същия начин стои и въпросът и отговорността за внушения в медиите, които индиректно, но недвусмислено насочват към извършване на престъпление от конкретно лице. Не е необходимо името на лицето да бъде назовано директно, ако чрез контекста и визуалните средства то е еднозначно индивидуализирано за аудиторията. В Определение № 798 от 12.07.2017 г. на ВКС по гр. дело № 5383/2016 г. съдът е приел, че публичността на изказването в национален ефир в "гледаемо време" е ключов фактор за определяне на вредите, тъй като засилва чувството на несигурност и огорчение у пострадалия. Журналистическият статус на деликвента създава допълнителна увереност у зрителя за достоверност, което прави увреждането по-тежко.

Когато изказването е направено публично от публична фигура, то има засилен интензитет на увреждане, тъй като влияе сериозно на общественото мнение. При публичните личности граници на приемливата критика са по-широки и обезщетението следва да балансира между защитата на доброто име и свободата на словото. В съответствие с практиката на ЕСПЧ, политиците и публичните фигури подлежат на по-непосредствена критика в сравнение с частните лица. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът трябва внимателно да преценява контекста на изявленията, обществения интерес от темата и да избягва присъждането на прекомерни суми. Може да бъде направен извод, че Свободата на словото защитава дори острите критични коментари (оценъчни съждения), докато умишленото разпространение на лъжливи факти все пак подлежи на наказание. Първата стъпка е да се определи съдържанието и контекстът на изявлението. Трябва да се разграничи дали се твърдят конкретни факти, които могат да бъдат проверени за истинност, или се изразява мнение, оценка и критика. Невярно позорящо фактическо твърдение или приписване на престъпление може да бъде противоправно, особено когато е публично разгласено и засяга честта, достойнството, доброто име или професионалната репутация на адресата. Оценъчните съждения по принцип не подлежат на проверка за истинност и са по-широко защитени, но могат да доведат до отговорност, ако преминат в обида или съдържат прикрито фактическо твърдение. Истината на разгласените факти обичайно изключва противоправността, а острата критика към публична личност е допустима, доколкото се основава на достатъчна фактическа основна и не прераства в клевета или обида.

Качеството "обществена личност" има значение за баланса между свободата на изразяване и защитата на репутацията.

IV.ФЕНОМЕНЪТ "SLAPP" ( Дела – шамари)

Същност и белези.

Стратегическо съдебно производство срещу публично участие. То не се определя само от предмета на изявлението или от това, че ответникът е журналист, общественик или политически опонент, а от целта и начина, по който се използва делото.

Защитата срещу делата-шамари в България претърпя революционна промяна с транспонирането на Анти-SLAPP Директивата (ЕС) 2024/1069. Чрез изменения в Гражданския процесуален кодекс (ГПК), в сила от 9 октомври 2026 г., законодателят създаде изцяло ново производство: Глава тридесет и трета "б" – "Производство поради публичното участие на ответника". Тази реформа дава на журналистите, активистите и гражданите реален процесуален инструмент за противодействие срещу съдебния натиск.

Докато традиционният деликт по чл. 45 от ЗЗД е легитимно средство за защита на накърнени права, стратегическите дела срещу публичното участие (известни като SLAPP или "дела-шамари") представляват неговата процесуална патология. Терминът, породен в американската правна доктрина и вече официално възприет от европейското законодателство чрез Директива (ЕС) 2024/1069, описва искове, които нямат за цел постигането на правосъдие, а използването на съдебната система като инструмент за икономически натиск и цензура. Съгласно новата уредба на ГПК съдът трябва да прецени дали производството действително цели защита на накърнено право чрез основателен иск, или основната му цел е да възпрепятства, ограничи или санкционира ответника за публичното му участие по въпрос от обществен интерес. В контекста на българската реалност, едно гражданско дело за обида и клевета се идентифицира като SLAPP въз основа на няколко обективни и субективни кумулативни белега:

Тогава, когато имаме Диспропорция в силите (Asymmetry of Power), а именно налице е ясен дисбаланс между страните в процеса. Тъй като все още няма развита съдебна практика по тези дела в българската правосъдна система, можем да отбележим, че в Европейския съюз, както и в САЩ, типичният ищец при SLAPP е икономически или политически субект с неограничен ресурс – големи корпорации, застрахователни дружества, висши държавни чиновници или влиятелни политически фигури. Ответникът от друга страна, е уязвим субект, упражняващ правото си на публично участие – разследващи журналисти, независими регионални медии, граждански активисти или неправителствени организации. На второ място можем да посочим, че финансовият размер на иска е умишлено завишен, имаме явна прекомерност и необоснованост на претенциите. Тези претенции не почиват на реално претърпени и доказуеми вреди по смисъла на член 53 от Закона за задълженията и договорите, а целят да поставят ответника пред реален риск от фалит или ликвидация. Като основен диференциален белег отбелязваме "Смразяващият ефект" – Ключовата разлика между легитимния граждански иск и делото – шамар се крие в липсата на реален правен интерес от обезщетение. Тогава, когато целта на самия процес е да се превърне в наказание за упражнената свобода на изразяване на мнение. Чрез изтощаването на финансовите, психологическите и времевите ресурси на ответника се цели постигането на т. нар. "Смразяващ ефект" (chilling effect). Този ефект не просто заглушава конкретния критик, но изпраща предупредителен сигнал към цялото общество и медийна общност, стимулирайки автоцензура по теми от висок обществен интерес (корупция, разходване на публични средства, екологични проблеми). Съдът трябва служебно да проверява обстоятелствата дали е налице явна неравнопоставеност между страните, прекомерният размер на претенцията, множество сходни дела, координираните действия срещу ответника, опитите за сплашване или тормоз, злоупотребата с процесуални права, насочването на иска лично срещу физическо лице вместо срещу действително отговорния субект и други действия, насочени към ограничаване на свободата на изразяване.

Сравнителен анализ - къде е разграничителната линия?

В основата на този въпрос стои друг въпрос: Упражнява ли ищецът конституционното си право на съдебна защита (член 56 от Конституцията), или сме в хипотезата на забранената от закона злоупотреба с право (член 57, ал. 2 от Конституцията на Република България и член 3 от ГПК)?

• Критерий № 1: Фактически твърдения срещу оценъчни съждения.

Това е фундаменталният диференциален белег в практиката както на Европейския съд по правата на човека, така и на Върховният касационен съд. Фактическите твърдения описват обективната реалност. Те се отнасят до конкретни събития, действия или състояния, които са се случили или не са се случили в миналото или настоящето. Поради това те подлежат на проверка за вярност. wОценъчните съждения, от друга страна, представляват субективно мнение, коментар, критичен анализ или интерпретация на дадени факти. Според трайната практика на ВКС и доктрината "начинът на мислене не подлежи на доказване на неговата вярност". При делата-шамари ищците масово атакуват именно легитимни оценъчни съждения, мнения или разследващи въпроси, прикрити под формата на метафори. Целта им е да накарат ответника да доказва истинността на субективното мнение – нещо, което ЕСПЧ определя като "неизпълнимо и нарушаващо самата свобода на мнение".

• Критерий № 2: Общественият статус на ищеца и "прагът на толерантност".

При традиционния деликт ищецът често е обикновен гражданин, чието лично пространство и репутация са грубо накърнени от неверни разгласявания, докато При SLAPP делата ищци почти винаги са публични личности – политици, журналисти, държавни служители на високи позиции или мащабни корпорации. Което отново ни връща на темата за толерантността на обществените личности, които са изложени на обществен надзор.

В SLAPP делата се атакува легитимно участие в обществен дебат и критика, докато в легитимния иск за деликт се сочат конкретни изрази и конкретни неверни факти. В първия случай искът е прекомерен като сума и обем с възпиращ ефект, а фактическата основа е слаба, но процесуалната тежест е голяма, именно в тези дела личи цел за заглушаване.

Процесуалният щит

Институтът на ранното прекратяване (Early Dismissal). Съгласно новия чл. 388т от ГПК, ако срещу дадено лице е предявен граждански иск (например за обида или клевета), породен от негово изказване или дейност в обществен интерес, ответникът разполага с правото да поиска ранно отхвърляне на иска като очевидно неоснователен. Искането за ранно отхвърляне трябва да бъде направено най-късно в първото съдебно заседание по разглеждане на делото. Законът въвежда бърза процедура с цел избягване на дълги процеси:

- До една седмица от искането съдът задължава ищеца да представи становище и да обоснове претенцията си.

- До две седмици след изтичането на този срок съдът е длъжен да се произнесе с мотивирано решение.

Ако съдът прецени, че искът е очевидно несъстоятелен и съставлява злоупотреба с право с цел заглушаване на обществения дебат, производството се прекратява с решение по същество.

Действие спрямо висящи производства и обхват Много важен детайл за практиката е, че новите специални правила се прилагат и по заварени (висящи) дела-шамари. Това означава, че всички медии и журналисти, които към момента на влизане на закона в сила са обект на SLAPP натиск, могат веднага да се възползват от този процесуален щит. Българският законодател прие и по-широко приложно поле от минималните изисквания на Европейската директива: новите правила важат както за дела с трансгранично значение, така и за изцяло вътрешни за България правни спорове.

Обезпечения, разноски и безплатна правна помощ. За да спре практиката на "финансово изтощаване", новата уредба въвежда сериозни икономически бариери пред ищците-нападатели. Налагането на обезпечителни мерки (като блокиране на банкови сметки или спиране на публикации), които често съпътстват SLAPP делата, вече изисква представянето на категорични писмени доказателства или учредяването на сериозна гаранция. Влезлите в сила решения по тези производства се публикуват централизирано в Единния портал за електронно правосъдие, а Висшият съдебен съвет е длъжен да води ежегодна статистика за приключилите производства поради публично участие.

Рискът от обратна злоупотреба или когато щитът се превърне в параван.

Новата нормативна уредба променя изцяло структурата на процеса. Съдът вече не разглежда казуса единствено по модела "Има ли деликт ?", а е длъжен предварително да изследва пласта на злоупотребата. Съгласно чл. 388у, ал. 2 от ГПК, съдът може и служебно да събира и проверява доказателства относно белезите на SLAPP, включително от съдебни регистри и публични източници. По искане на ответника съдът може да допусне събиране на доказателства от трети лица, да наложи обезпечение на съдебните разноски за сметка на ищеца и да предприеме мерки за своевременно (ранно) разглеждане на иска (чл. 388у, ал. 3 от ГПК). Изключително важен теоретичен и практически аспект е, че новата уредба няма да се използва като общо основание за автоматично спиране или прекратяване на висящи дела срещу журналисти или обществени личности, ако по тях се търси обезщетение за реално причинени неимуществени вреди от доказани неверни твърдения. Новата глава от ГПК е въведена единствено като филтър срещу злоупотребяващи производства, а не като обща амнистия за правонарушения и ако ответникът действително е разпространил неверни позорящи факти, приписал е престъпление или е отправил е обидни квалификации, новата уредба няма да служи като щит срещу основателния иск.

Въвеждането на толкова радикален защитен механизъм като ранното прекратяване крие и своите сериозни рискове в правната практика. Изключително важен аспект, който съдилищата тепърва ще трябва да съобразяват, е възможността за неправомерно позоваване на новите Anti-SLAPP текстове от страна на ответници, които действително са извършили деликт. На практика съществува реален риск публични фигури и автори на фалшиви новини, които съзнателно разпространяват груби клевети или използват вулгарни обиди да се опитат да се "маскират" като жертви на съдебен натиск. При вече образуваните висящи дела такива ответници могат да използват искането за ранно прекратяване по член 388у от ГПК като процесуална хватка за протакане на процеса или за пълно избягване на гражданската отговорност. В тази хипотеза съдът е изправен пред изпитанието, ако едно лице наистина е изнесло неверни, позорни твърдения, които са причинили тежки душевни страдания или сериозни имуществени вреди на ищеца, тези вреди подлежат на задължително обезщетяване съгласно член 45 и член 52 от ЗЗД. Правото на защита на честта на ищеца не може да бъде жертвано в името на криворазбрана свобода на словото. Ето защо новите разпоредби в ГПК не трябва да се прилагат автоматично. Българските съдии ще трябва да прилагат строг и прецизен тест за "очевидна неоснователност". Ранното прекратяване е допустимо само когато искът е с цел сплашване. В случай че ищецът е представил сериозни първоначални доказателства, че репутацията му е злонамерено съсипана, съдът е длъжен да разгледа делото по общия ред, за да осигури справедливост и да не допусне новото законодателство да се превърне в индулгенция за безнаказано оклеветяване. Можем да определим като най-ярък белег на делото – шамар искането на високи обезщетения, именно с цел фалит на ответника. Обратно – ако една обществена личност заведе иск срещу журналист за символичен или умерен размер на обезщетението, съобразен с трайната практика в страната, то това е силен индикатор, че целта на ищеца не е икономическо изтощаване или сплашване, а морално възмездие и съдебно изчистване на името му.

Стандартът на ВКС за обществените личности. Прагът на толерантност в съдебната зала.

В опит да разграничат легитимния иск от злоупотребата, българските съдилища се опират на ясни критерии залегнали в практиката на ВКС. В поредица от актове върховните магистрати дефинират правилата за защита на честта, когато в спора участват лица с публичен статус. Според практиката на съда, изказването на мнение с негативна оценка за личност, която се откроява в обществения живот, не съставлява противоправно поведение и не поражда отговорност за вреди, стига обективно да не засяга грубо човешкото достойнство, съдът подчертава, че субективното усещане на политическа фигура, че е засегната, не е достатъчно – оценката трябва да бъде анализирана обективно, като мисловен анализ на факти. ВКС приема, че когато дадено изявление представлява коментар върху поведението на политическа фигура в рамките на обществения или политическия живот, е налице защитен баланс между свободата на изразяване и правото на добро име.

Къде свършва защитата на словото? Свободата на изразяване обаче не е абсолютна, тя излиза от границите на добросъвестното упражняване на член 39 от Конституцията, когато се приписват конкретни престъпления, без да има влязла в сила присъда или се отправят целенасочени лични хули, които нямат връзка с дебата по същество. Именно тези стандарти служат като ключов ориентир за съдиите, които прилагат новото Anti-SLAPP законодателство, помагат да отсеят умишлените персонални атаки от легитимния разследващ и граждански коментар.

ВКС поставя много ясен и категоричен филтър за това кога поднасянето на информация престава да бъде правомерно упражняване на свободата на словото: "По дефиниция клевета може да има само при отнасяне на конкретни неверни и позорни факти към определена личност. Начинът на поднасянето на фактите не може да е основание същите да се считат за клеветнически, след като те са верни... Фактическите твърдения, за които се твърди, че са клевета, могат да бъдат проверявани за вярност, като доказателствената тежест е на ответника."

Връзката между член 15, ал. 1 от Закона за радиото и телевизията и стандарта на ВКС. Отговорността в ефира.

Когато фактическите твърдения или оценъчните съждения са изречени не в частен разговор, а в национален телевизионен или радиоефир, отговорността придобива съвсем нови измерения. Тук общият състав на деликта по чл. 45 от ЗЗД трябва да се тълкува в съчетание със специалните правила на чл. 15 от Закона за радиото и телевизията, които гласят: Доставчиците на медийни услуги и журналистите не са длъжни да разкриват източниците на информация, те са длъжни да пазят в тайна източника на информация, ако това изрично е поискано от лицето, което я е предоставило, но за тях е валидно златното правило на "двата източника", а именно да проверяват информацията, която изнасят публично или публикуват. В практиката си ВКС е приел, ако източникът на информация не бъде посочен, за да се освободи от отговорност по член 45 от ЗЗД, авторът следва да е извършил добросъвестна проверка на фактите от поне два независими източника. Следователно, когато източникът не може или не бива да бъде разкрит, достоверността не се доказва чрез публично назоваване на източника, а чрез добросъвестна журналистическа проверка, включително чрез повече от един независим източник.

По член 17, ал. 1 от ЗРТ доставчиците на медийни услуги носят отговорност за съдържанието на медийните услуги. А по член 17, ал. 6 от ЗРТ новините като информационни факти трябва да бъдат разграничавани от коментарите. Това означава, че когато се разпространяват фактически твърдения за конкретно лице, медията и журналистът трябва да могат да обосновават защо са ги приели за достоверни. Значение има и как е представена информацията, съдът ще изследва дали материалът представя факти или оценки, има ли внушение, че лицето е извършило престъпление, има ли разграничение между новина и коментар по чл. 17, ал. 6 от ЗРТ, дали е посочено, че информацията е от неизвестен източник, както изисква член 15, ал. 3 от ЗРТ. Ако журналистът не каже "по анонимен сигнал се твърди", а представи твърдението като сигурен и доказан факт, това утежнява положението му. С други думи можем да обобщим: анонимният източник е позволен, но не е "щит" срещу дело за клевета. Щит е само съчетанието от законна конфиденциалност, действително съществуващ източник, добросъвестна проверка и истинност или поне професионално оправдана надеждност на публикуваното.

Новото anti-SLAPP законодателство в ГПК е значима стъпка към защита на свободата на изразяване и на публичното участие по въпроси от обществен интерес. То дава на съда нормативно уредени критерии и процесуални инструменти да разграничава добросъвестната защита на нарушени права от делата, използвани като форма на сплашване, икономически натиск или процесуален тормоз § 1 от ГПК, чл. 388у от ГПК. Истинският тест за реформата обаче ще бъде в нейното балансирано прилагане: съдът трябва едновременно да пресича злоупотребата с право на иск и да гарантира, че защитата на свободното слово няма да обезсили правото на всеки да търси съдебна защита срещу неистински фактически твърдения и накърняване на доброто му име чл. 39, ал. 2 от КРБ, член 10 от КЗПЧОС.

Деликтната преценка по чл. 45 ЗЗД се концентрира върху противоправността, вредата и причинната връзка, а при медийните спорове неизбежно минава през разграничението между верни фактически твърдения, неверни позорящи факти и допустими оценъчни съждения — разграничение, последователно поддържано в практиката на ВКС. Оттук следва и най-важният извод: нито общественият интерес, нито остротата на речта, нито дори настъпилите репутационни последици са сами по себе си достатъчни, за да определят изхода на спора. Свободата на изразяване и свободата на информация са конституционно и конвенционно защитени ценности, но не могат да се използват за накърняване на правата и доброто име на другиго - чл. 39 от КРБ, чл. 40 от КРБ, член 10 от КЗПЧОС, чл. 19 от МПГПП.

Същевременно репутацията не може да бъде защитавана чрез искове, които по същество представляват процесуален натиск срещу участие в публичен дебат. Ето защо правилният подход е трите въпроса да се решават отделно, но координирано: първо, дали искът е злоупотреба с правото на съдебна защита; второ, дали са доказани реални и правнорелевантни вреди; и трето, дали самото изявление е противоправно, или попада в границите на допустимата критика.

Изготвил: адвокат Виктория Гогуланова, Софийска адвокатска колегия.